Да бъдеш човешко същество означава да обитаваш в света между земята и небето, казва Мартин Хайдегер. „Да обитаваш“ за него е равносилно на „да съществуваш“. Нуждата от дом е първата и фундаментална причина за възникването на архитектурата и продължава да задава нейния смисъл. Но градското обитаване днес е много различно от онова, което все още помнят старите селски къщи, измазани с кирпич, обляни от тиха слънчева светлина, с мирис на дървени греди и складирани в избите ябълки. И все пак може ли в съвременния плътен град да има къщи и къде би било тяхното място? Градът расте нагоре, защото цени мястото, върху което е стъпил. А мястото е ценно заради хората, живяли на него преди нас. Защото в града хората обитават не просто между небето и земята, но и между другите хора сега, между тези преди нас и онези след нас. По особен начин свързването с мястото ни дава определена сигурност за съществуването ни и във времето. Градът се развива постоянно, пласт върху пласт, като всеки следващ надгражда върху предишния. Сградата представлява алегория на вертикалното развитие на града, в което мястото на къщата е отредено на покрива, вместо на терена. Долните пластове, облечени в тухла, се развиват във вертикална прогресия, като започват от едва забележимо присъствие на партера и, следвайки общ принцип стават все по-плътни и наситени нагоре.